Навигация
Езикът Ет'ел (Анарандски)
Така нареченият анарандски език произхожда директно от езика ет’ел, използван от расата на Повелителите, Ет’елианите, които го въвеждат сред човешките раси след пристигането си в Анаранд’арис и създаването на Лир’Анаранд. Като всеки друг говорим език и езикът на Анаранд претърпява значителни промени с напредването на хилядолетията и собствената му еволюция. Формата на анарандски, която се употребява в Цивилизованите царства по времето на Сагата за Сърцето на Анаранд (около 4.000 ЕПН), значително се различава от първоначалната форма на същия език, която е все още широко използвана по време на Войната за Анаранд’арис (около 14.300 ЕЛА). Тази форма обикновено бива наричана древен анарандски и е много близка до оригиналния език ет’ел. Макар че жителите на съвременен Анаранд биха могли да разберат отделни думи и словосъчетания, и понякога дори изречения от древния език, само тези, които действително са го изучавали, са способни да преведат или разберат по смисъл цели текстове.
Предупреждение: Уважаеми читатели, след тази точка ще се потопите в дълбоките води на лингвистиката. В секциите по-долу са описани всички правила на анарандския език в цялата им сложност, красота и подробности. Продължете с четенето на свой риск!
Фонетика
В тази част са фонетичните правила на езика и инструкции за това как е правилно да се изговарят думите. Генерално в текста по-долу се използва международната фонетична азбука за описване на звученето на думите – IPA. Самият анарандски език е предимно мелодичен и плавен, но има специфична безгласна фонация на местата, където трябва да се отбележи разделение в сложните думи или в сложните езикови конструкции.
Специални
Гласни
Полугласни
Символ (кирилица):
я
Звук по IPA:
jɑ
Условие:
Аудио:
Символ (кирилица):
ю
Звук по IPA:
ju
Условие:
Аудио:
Съгласни
Символ (кирилица):
тт
Звук по IPA:
tː
Условие:
Аудио:
Символ (кирилица):
гг
Звук по IPA:
ɡː
Условие:
Аудио:
Символ (кирилица):
нн
Звук по IPA:
nː
Условие:
Аудио:
Символ (кирилица):
рр
Звук по IPA:
ɾː
Условие:
Аудио:
Под ударение се разбира наблягането върху определени срички в речевия поток. В анарандския език всяка дума има едно основно ударение, а по-дългите думи и всички сложни думи получават и поне едно вторично ударение. Наблягането върху ударените срички става чрез повишаване на височината на гласа, като основното ударение винаги е с по-висок тон от вторичните. Ударението в анарандския е винаги върху гласна или полугласна, и в различните думи може да бъде на различно място.
Под ударение се разбира наблягането върху определени срички в речевия поток. В анарандския език всяка дума има едно основно ударение, а по-дългите думи и всички сложни думи получават и поне едно вторично ударение. Наблягането върху ударените срички става чрез повишаване на височината на гласа, като основното ударение винаги е с по-висок тон от вторичните. Ударението в анарандския е винаги върху гласна или полугласна, и в различните думи може да бъде на различно място.
беззвучна*
съгласна
съгласна*
беззвучна*
начало*
гласна
ядро
гласна/полугласна*
съгласна
кода*
В конструкцията елементите от фонетичния инвентар и частите, означени със звездичка, са опционални. Удължените звуци като аа и тт се броят за един елемент, никога за два. Ядрото на сричката може да бъде съставено единствено от гласна и то присъства задължително. Съответно най-малката възможна сричка се състои от само една гласна. Кодата е добавката след ядрото и обикновено е съставена от една съгласна, но пред нея е възможно да има една гласна или полугласна. Съвместно кодата и ядрото образуват римата на сричката, която играе основна роля при образуването на поетичната рима. Това е и частта от сричката, която се удължава или приема ударението при нейното изговаряне. Началото на сричката е съставено от поне една и до две съгласни, като е възможно в началото или в края да има и една беззвучна (но не и на двете места).
Почти не се срещат срички в анарандския, които имат кода без да имат начало. Обикновено това са едносрични думи, при които с еволюцията на езика началото постепенно е отпаднало. Много са редки и сричките с начало, което съчетава две еднотипни съгласни като пб или дк, при които има опасност звуците да се изгубят.
Граматика
В тази част са описани морфологичните и синтактичните правила на езика.
Анарандският език по тип е предимно аналитичен с елементи на флексия. При аналитичните езици връзките между думите в изреченията се изразяват предимно чрез помощни думи и словоред. Флексията е процес на словообразуване, при който думата се променя, за да изрази различни граматични категории като време, регистър, глас, аспект, лице, число, пол, настроение, анимация и определеност.
Граматичните правила на анарандския език описани тук са от времето на Войната за Анаранд’арис.
Във всички форми на анарандския език широко присъствие има частицата итра, която се изписва като ‘. Тя има три различни предназначения.
Сложни думи
Първото предназначение на итра е да обедини две или повече прости думи в нова съставна дума, наричана още сложна дума. Предназначението на сложната дума е да опише в по-голяма точност нещо специфично за контекста на разговора или текста. Много често такива думи имат повече от една пряка интерпретация и обхващат сложни понятия, които иначе биха изисквали цели изречения, за да бъдат комуникирани правилно. Нека вземем за пример думата дер’амно, която може да се преведе най-директно като „не-човек“. Тя е съставена от думите дер (частица за отрицание) и амно (индивид, член на мислеща раса), като в разговорната реч често се съкращава на д’амно за удобство. За разлика от думите куттир („изчадие“) и урамас („чудовище“), които по значение са общи и могат да се използват във всякакъв контекст, д’амно реферира към точно определено понятие – живо същество, което е чуждо и противоестествено за Ниамару. В този контекст значението на думата би могло да се преведе и като „пришълец“.
В речта е прието също така да се използват собствени имена като части от сложната дума, когато те спомагат за по-точно комуникиране на понятието. Например думата аледара’т’азур („кристала на Азур“) е съставена от трите думи аледара, тир и азур. В контекста на това понятие азур реферира едновременно към общото „живот“ (артефактът управлява елемента на живота), но и към самия Повелител на Живота (артефактът принадлежи на Азур).
При конструирането на сложни думи често от предходната на всяка итра проста дума се съкращава последната сричка, а в някои случаи и последните няколко срички, ако това запазва значението на понятието.
Всяка итра в думите се произнася като глух звук х между двете срички, които свързва. Това неизбежно предизвиква кратка пауза в изговарянето на по-дългите думи. По тази причина сложни думи с повече от едно ударение – едно основно и поне едно вторично – са често срещани в анарандския език.
Собствени имена
Второто предназначение на итра е да превърне дадено съществително нарицателно име в собствено име. В писмена форма итра се поставя пред самата дума (в анарандската писменост няма големи и малки букви) и се чете като глухо кх. Например думата азур без итра означава „живот“, но изписана като ‘азур реферира към Повелителя на Живота.
Съкращаване
Третото предназначение на итра е произлязло от некнижовната употреба на езика, възприета много по-широко след Войната за Анаранд’арис и се използва за съкращаване на прости и сложни думи. По тази причина в съвременната форма на езика се срещат много думи, които с течение на годините са били съкратени до степен, в която е много трудно, или почти невъзможно, да се определят първоначално образувалите ги прости думи. В много случаи те са се превърнали в нарицателни имена и първоначалното им значение се е загубило или променило. Такъв пример е думата ран’а’шан, която произлиза от думите ранор, адао и ашан и може да се преведе като „невидим наблюдател“. С течение на времето обаче тя се превръща в титла на безсмъртните господари на Последна Надежда.
В анарансдкия език съществителното е дума, която означава конкретно или абстрактно понятие, като например живо същество, предмет, концепция, място, качество или идея. Съществителното може да служи като субект или обект в рамките на конкретна фраза или изречение. В много случаи съществителните могат да се използват и като част от определението към друго съществително или към допълненията в дадено изречение.
Род и число
Съществителните в анарандския език имат три рода – мъжки, женски и неопределен. Родът на едно съществително винаги може да бъде разпознат по неговото окончание. В мъжки род то може да бъде -(о)с, -н, -(о)л, -(о)т или -р. В женски род възможните окончания са -(н)а, -(н)у или -(н)я. За неопределен род то е единствено -(н)о. В множествено число винаги се добавя окончание -(н)и, като за съществителни от неопределен род винаги отпада предишното окончание -о. Например думата аледара в множествено число става аледарани, докато думата арнато („душа“) се превръща в арнати („души“).
При съществителни, които се отнасят към одушевени същества или към понятия, за които полът има значение, родът се променя в зависимост от контекста на употреба, като това се запазва и при множественото число. Например думата амно в нормална форма е в неопределен род и обхваща всякакви индивиди, независимо от техния пол. Когато контекстът се отнася към мъжки индивид обаче, думата следва да се промени на амнос, докато за женски индивид става амна. Съответно в множествено число за група индивиди от неизвестен или различен пол, или когато полът не е от значение за контекста, думата става амни. За група от мъжки индивиди и когато полът е от значение, думата е амноси, докато за женски индивиди тя е амнани.
Членуване на съществителните в анарандския език не съществува.
Догма
Много важна особеност на анарандския е, че в него не съществуват думи с окончание -он или -ен. Това е наследено от оригиналния език ет’ел и е останало непроменено в течение на хилядолетията. Причината за това ограничение са имената на Ет’елианите, които се считат за свещени и винаги завършват е едно от тези окончания, в зависимост от половата им идентичност: -он за мъжки индивиди (Анестион, Литалон, Даерон) и -ен за женски (Илириен, Хакрен, Ра’маен).
В анарандския език местоимението е дума, която замества или допълва съществително в различни фрази и изречения. Местоименията се разделят в две основни категории – лични и нелични – в зависимост от същността на понятието, което заместват. Отделно местоименията във всяка от категориите се групират по вид в зависимост от функцията, която изпълняват.
В структурата на изреченията местоименията се поставят на мястото, което би заело заместеното съществително. Това правило е валидно за местоимения, които служат като субект или обект в контекста на изречението. Местоимения, които не заместват, а поясняват пряко дадено съществително, се поставят непосредствено след него свързани с итра. Например конструкцията „всеки човек“ би следвало да се комуникира като една сложна дума – амно’растао.
В речника по-долу ще намерите всички местоимения в анарандския език, групирани по категория и вид.
Лични местоимения
Личните местоимения се употребяват единствено за одушевени същества или понятия, за които полът е от значение в контекста на комуникацията. Подобно на съществителните, които заместват, и те имат променящ се род, включително и при множествено число. Правилата за промяна на рода са същите, като използваните окончания са -н, -на и -ни върху съответната основна форма на местоимението, използвана за неопределен род в единствено и множествено число.
Тези местоимения се използват предимно за заместване на познат субект или обект в изречението. Тъй като в анарандския няма падежи, тези местоимения се използват без промяна в случаите, в които ние бихме използвали лични местоимения в именителен, винителен или дателен падеж – аз/мен/ми, ти/теб/ти, то/него/му, ние/нас/ни, вие/вас/ви, те/тях/им.
Има и случаи, в които личните местоимения могат да допълват друго съществително с цел по-драматично наблягане върху него. Например конструкцията ‘ра’маен’сана домо дул („аз, Ра’маен, властвам тук“) вдига заряда в комуникацията чрез подсиления субект.
Нелични местоимения
Неличните местоимения се употребяват за неодушевени понятия или такива, за които не знаем дали са одушевени, и са винаги в трето лице. Оказване на родовете при тях става само в единствено число, като използваните окончания са -л, -а и -и върху съответната нормална форма. Във всички останали случаи употребата им е идентична с личните.
Притежателни местоимения
Притежателните местоимения изразяват отношение на принадлежност и могат да бъдат само лични. За повече информация вижте секция „Принадлежност“.
Показателни местоимения
Показателните местоимения могат да се използват по два различни начина. Като самостоятелна част от изречението те служат за рефериране към обект, чиято конкретна същност не е важна за контекста на комуникацията. Например конструкцията сан таро бимео („аз искам това“) се фокусира много повече върху субекта сан и действието бимео („аз искам“), отколкото върху обекта таро („това“). В случая таро може да се отнася към кое да е одушевено същество в обозримата околност, като се предполага, че събеседникът разбира за какво точно става въпрос. За контраст, при конструкцията сан тулсо бимео („аз искам куче“) фокусът е повече върху тулсо („куче“), отколкото върху самото действие.
Вторият начин на използване е за добавяне на конкретика към даден обект. Например конструкцията сан тулсо’таро бимео („аз искам това куче“) конкретизира за кое точно куче става въпрос в контекста на комуникацията. Този подход се използва и когато самостоятелно прилагателно е обект в изречението. Например ако искаме да кажем „то е червено“ следва да конструираме изречението като тао алерид’таро енно. В случаи, при които няма опасност обектът да бъде интерпретиран погрешно, е напълно приемливо местоимението таро да бъде пропуснато.
Важно е да се отбележи, че този вид местоимения не се използват, за да заменят субекта в изречението. Например конструкция като таро тулсо амено (буквално „това е куче“) не се използва в анарандския, защото субектът винаги трябва да е ясно комуникиран и подобна конструкция се счита за обиден метод на изразяване. Конкретният пример би следвало да се комуникира като тао тулсо амено (буквално „кучето е“), което има търсеното значение.
Показателните местоимения могат да бъдат както лични, така и нелични. Освен това те се разделят на два типа – близки, които се използват за понятия в обхвата на сетивата и познанията на субекта, и отдалечени, които са извън обхвата на сетивата и познанията му.
Глаголите в анарандския език са думи, които обикновено изразяват действие, събитие или състояние на съществуване. Те могат да бъдат разпознати по това, че в инфинитив завършват винаги с окончанието -ор. В изречение глаголите се спрягат само по отношение на числото на субекта, от който произтича действието. В единствено число окончанието -ор се замества с -о, докато в множествено то се заменя с -и. Родът и лицето на субекта са без значение при спрежението. Например глагола аменор („съм“) в единствено число се превръща в амено, а в множествено в амени.
Съчетани действия
В анарандския е възможно да свържем няколко действия, когато всяко следващо е пряко обвързано или подчинено на предходното. Това се прави с частицата гу и добавяне на итра от двете ѝ страни. Например действията бимеор („искам“) и бинадор („докосвам“) могат да се свържат в съчетаното действие бимео’гу’бинадо („искам да докосна“). Възможно е по този начин да се свържат и повече от два глагола, но в ежедневната реч това е рядко срещано.
Време
За посочване на глаголно време се използват само представки, които се свързват към глагола с итра. Частицата се използва с цел по-добро и по-ясно произнасяне на новообразуваната сложна дума. Дори при съчетани действия се използва само една представка в началото на конструкцията. Например при действието ира’вааро’гу’керруно („обречен да стане част“) се използва ира’ за сегашно продължително време на глагола ваарор, като се предполага, че времето на подчиненото действие керрунор може да бъде разбрано от контекста.
В анарандския има общо шест глаголни времена:
- Минало време: То изразява действие, което се е случило в миналото и е приключило в миналото. В този случай към глагола се добавя представката ла(н)’.
- Минало продължително време: То изразява действие, което е започнало в миналото и е продължило неопределено дълго, а може би дори продължава и в момента. В този случай към глагола се добавя представката ила’.
- Сегашно време: То изразява действие, което се случва в момента и ще завърши в момента, или съвсем скоро. В тази форма глаголът няма представки. Това е основното глаголното време при образуването на изречения.
- Сегашно продължително време: То изразява действие, което започва в момента и ще продължи неопределено дълго в бъдещето. В този случай към глагола се добавя представката ира’.
- Бъдеще време: То изразява действие, което ще се случи в бъдещето и ще приключи в бъдещето. В този случай към глагола се добавя представката ра(н)’.
- Безкрайно време: То изразява действие, което е започнало, или тепърва ще започне, но няма да завърши в (обозримото) бъдеще, или не може да бъде прекъснато. В този случай към глагола се добавя представката рее(н)’. Това е много специфично глаголно време, което се използва само в случаите, когато искаме да подчертаем, че действието не може да бъде предотвратено или спряно, или не се очаква и няма как да завърши. В ежедневната реч тази форма на изразяване се среща много рядко.
Заповедна форма
Заповедната форма на глаголите в анарандския има две изражения. Когато говорещият се обръща към някого от позиция на авторитет или отсрещната страна има задължение да изпълни действието, към глагола се добавя представката к(е)’. Когато говорещият се обръща към авторитетна фигура или изразява молба, към глагола се добавя представката мер’. Независимо от изражението и контекста, заповедната форма е винаги в сегашно време.
Залог
За разлика от някои други езици, в анарандския език няма възвратен и страдателен залог на глаголите. Когато искаме да изразим възвратен залог – субекта върши и търпи действието едновременно, това става чрез правилно образуване на изречението, в което не трябва да има обект, когато действието е извършвано и насочено към субекта. Например конструкциите сао вааро („аз се обричам“) спрямо сао дао вааро („аз обричам теб“) се различават единствено по липсата на обект в първото.
Страдателен залог в анарандския не съществува под никаква форма – това е език, при който по подразбиране фокусът е винаги върху субекта, извършващ действието. За да прехвърлим фокуса върху обекта на действието, можем да използваме специфични похвати като подредба на думите, заместване с местоимения, подчинени действия и други.
В анарандския език прилагателните са думи, които означават признак, качество или свойство. При образуване на изречения в много от случаите те служат като определения на субекта или обекта. Прилагателните могат да имат всякаква структура, но генерално не се съгласуват със съществителните и глаголите. Често се срещат описателни съществителни, които могат да се използват като прилагателни със сходно значение.
Прилагателните се прикрепят към думите, които поясняват посредством итра, образувайки сложни думи. Например конструкцията „синьо небе“ би следвало да се напише есиед’ираданно.
Степенуване
Степенуването на прилагателните има три различни форми:
- Сравнителна: Образува се с добавяне на представка пе(р) и свързваща итра. Използва се основно за сравнение на качество или свойство между два обекта.
- Превъзходна: Образува се с добавяне на представка ди(н) и свързваща итра. Тази форма се използва за изразяване на превъзходството на качество или свойство на обект над други обекти. Това превъзходство е в рамките на текущия контекст и по подразбиране позволява сравнимо качество в друг контекст. Например твърдението тао амно ди’крунаг’таро енно („човекът е най-бърз“) се отнася към момента, но позволява да има също толкова бързи или дори по-бързи хора в други ситуации.
- Абсолютна: Образува се с добавяне на представка со(л) и свързваща итра. Абсолютната форма изразява несравнимост на дадено качество или свойство на обект спрямо други обекти. Употребата ѝ показва, че както в този, така и в никакъв друг контекст няма база за сравнение. Например твърдението тао амно со’крунаг’таро енно („човекът е най-бърз“) заявява, че няма и не може да има друг толкова бърз или по-бърз човек от този. Това, разбира се, е спрямо възприятията и вярванията на автора на изречението.
В анарандския език има два начина да се изрази принадлежност.
Първият е с използване на притежателни местоимения, които се прикрепят с итра след обекта на притежанието. В този случай местоимението се спряга спрямо рода и числото на обекта. Например в изречението сан дана лиадара’мина бимео („аз те желая, моя любима“) е използвана комбинацията от лиадара и мина като определение към обекта на действието, за да се изрази притежание. Правилна е и конструкцията сан дана’мина бимео (буквално „аз те желая, моя“), когато искаме да пропуснем прилагателното.
Вторият начин за изразяване на принадлежност е чрез използване на частицата тир за свързване на притежателя с притежаваното. Притежателят може да бъде както съществително, така и местоимение. В този случай думата се спряга спрямо рода и числото на притежателя, а не на притежанието. Например в изречението дана лиадара’тир’сан сан бимео („ти ме желаеш, любима моя“) е използвана комбинацията от лиадара, тир и сан като определение към субекта, за да се изрази притежание.
Първата форма се използва, когато искаме да наблегнем на притежанието, а втората – на притежаваното.
В най-базовата си форма изречението в анарандкия език се състои от субект и действие, извършвано от субекта. Когато то има ефект върху нещо различно от субекта, тогава е задължително да се добави и обекта на действието. При по-сложни конструкции към изречението могат да се добавят определения към субекта и обекта, предлози, обстоятелствени пояснения и допълнения. Отделни изречения, които изразяват една обща мисъл или концепция, следва да бъдат свързани със съюз. Независимо от сложността или контекста, образуването на изречения в анарандския език следва една и съща основна формула:
съюз
субект
определения към субект
предлог
обекти
определения към обекти
действия
предлог
обстоятелствено пояснение
допълнение
В конструкцията горе тъмносините компоненти са задължителни, светлосините са необходими почти винаги, докато сивите са опционални и зависят от контекста. Единичната стрелка показва, че компонентът следва да се прикачи към посочения. Двойната стрелка показва, че компонентът определя смислово посочения. Кръглата стрелка показва, че посоченият компонент с неговите прикачени може да се повтори повече от веднъж. Знакът плюс свързва отделните компоненти.
При образуването на изречения има много нюанси, които трудно могат да се каталогизират на едно място. Най-добрият начин да се запознаете с тази част от граматиката на анарандския език е чрез директен анализ на различни примерни изречения. Ако имате интерес да научите повече за това, погледнете раздела „Анализ на изречения“ по-долу на страницата.
Речник
Тук ще откриете базов речник от анарандски на български език.
Думите са разделени в няколко секции – местоимения, числа, прости думи и сложни думи. Към всяка дума има транскрипция за нейното произнасяне, разписана в IPA стандарт.
Местоимения
сао
Роля:
местоимение, нр
Транскрипция по IPA:
ˈsɑo̞
Значение:
аз/мен/ми
Използва се само по отношение на съществителни от неопределен род.
сан
Роля:
местоимение, мр
Транскрипция по IPA:
ˈsɑn
Значение:
аз/мен/ми
Използва се само по отношение на съществителни от мъжки род.
сана
Роля:
местоимение, жр
Транскрипция по IPA:
ˈsɑ.nɑ
Значение: