Планът на Ра'маен
Разказ от света на Сърцето на Анаранд
безименен, умиращ свят през няколко Ципи от Анаранд’арис
Година 4.208 ЕПН (прибл.)
покрайнините на града-държава Ерхнатор
Прочутите докосващи небето кули на Ерхнатор изчезваха една след друга в бавно напредващата стена от необятен мрак и извиващи се сенки. От това разстояние – близо десет километра – гледката бе някак величествена, макар и стряскаща с мащабите си. В последните минути преди нова ивица от света да бъде погълната, самата реалност на това място изтъняваше и се огъваше, подобно на зелено листо в огъня точно преди да почернее напълно и пламъците да го превърнат в пепел. Далечният солен мирис на вече пресушения океан все още се долавяше във въздуха заедно с по-тежките миризми от пълното унищожение на цяла цивилизация. Дори и на това разстояние какофонията от всевъзможни звуци, извиращи от недрата на бушуващата вълна от Хаос, бе натрапчиво силна и караше косъмчетата на тила на Ра’маен да настръхнат. Тя си позволи да спре и да погледа с възхищение бушуващата стихия в продължение на няколко минути. Все пак колко често ѝ се случваше да наблюдава от толкова близо бавната смърт на цял един свят? Дори на индивиди от нейната раса – безсмъртните Ет’елиани – подобна възможност се отдаваше изключително рядко.
А Ра’маен не бе от тези, които обичаха да изпускат редки възможности за каквото и да било.
За пореден път тя се запита какво ли имаше отвъд вълната от приближаващ се мрак, обзет сякаш от свой собствен, но непонятен и чужд живот? Дали там, вътре, оставаха поне фрагменти от погълнатите светове, или всичко се превръщаше в неразделна част от кипящата и безформена маса?
„Е, нещо подобно на реален свят трябва да има“, разсъждаваше Ра’маен. „Нали те идват все отнякъде.“
Доколкото ѝ бе известно, до този момент никой от Ет’елианите не бе зървал с очите си Аартох-Даггарас. Въпреки че неговото съществуване се приемаше за общоизвестен факт, светът на Хаоса си оставаше една от най-големите загадки на Ниамару. Ра’маен ненавиждаше загадки, чиито отговори лежаха отвъд нейните възможности. Но това щеше да се промени, когато планът ѝ успееше. Когато заемеше първото място в Елиан’каррас – Божествената йерархия на Елианно, Ра’маен щеше да има пълната свобода да промени някои дразнещи и твърде овехтели природни закони. Като например Покварата.
Мисълта за това бе сладко-горчива и остра като ръба на обсидиан, затова тя побърза да насочи вниманието си обратно към безпомощно гърчещия се вързоп под лявата ѝ мишница. Принцесата не се отказваше да се бори, откакто бяха напуснали горящия дворец преди дял и половина, въпреки очевидната безсмисленост на съпротивата. Не разбираше ли, че Ра’маен я спасяваше от участ, далеч по-лоша от смъртта? Скрити зад бялата маска, зъбите ѝ се разтвориха в доволна усмивка и тя продължи навътре в рехавата горичка. Точно такъв дух ѝ бе нужен. Всеки по-слаб не би си струвал усилията. Само д’амносът да изпълнеше своята част от споразумението. Но защо да не я изпълни? Той имаше своите интереси в техния малък експеримент. Би било глупаво от негова страна да се откаже точно сега, на финала… Само нещастникът да посмееше да я изиграе! Ра’маен щеше да го намери и разкъса като… като… като безформения синкав плужек, какъвто си беше! Е, добре де, като един загадъчен, изключително умен, зашеметяващо пленителен плужек.
Ра’маен остави дивите и много невероятни фантазии за нейния съучастник да я отведат на по-приятни места, докато се придвижваше към мястото на срещата. В тях се преплитаха както романтични моменти, достойни за най-сълзливите епоси от Тероним’Селаан, така и кървави сцени, излезли право от кошмарите на бълнуващ ум. Често между двете нямаше и особена разлика. Доколко едното водеше до другото, дори самата Ра’маен не можеше да каже. От много дълго време за нея насладата и насилието бяха просто различните лица на една и съща монета. И в това нямаше нищо лошо от нейна гледна точка.
„Такива са ползите на това, да живееш вечно.“
Скоро пред очите ѝ се показа изкривеното и почти изсъхнало дърво в центъра на малка поляна. В тишината и покоя тук, едновременно толкова далеч, но и така близо до унищожението, тя изпита мимолетно усещане за непоклатимо безвремие. Далечен спомен за Елианно и дома, който бе напуснала преди толкова много време. Опасна илюзия, която се стопи след един бърз поглед към настъпващия Хаос. Изпитала внезапно раздразнение към дървото, поляната и всичко останало, Ра’маен върна вниманието си към настоящето. Мястото на срещата бе пусто. Той все още не бе пристигнал, затова Ра’маен безцеремонно пусна мърдащия вързоп на земята и каза със студен, властен глас:
– Можеш да спреш да се гърчиш като настъпен червей! Пристигнахме.
Борбата обаче продължи още малко, докато изпод навитото одеяло не се показа зачервеното и мокро от сълзи лице на тринайсетинагодишно момиче.
– Къде съм! Коя си ти?! – изписка то, но гласът му издаваше по-скоро ярост, отколкото страх. Момичето се освободи изцяло от досегашния си затвор и премигна няколко пъти, за да се приспособи към светлината. Очите му обходиха мястото и когато не откриха нищо познато, то скочи на крака с гневно изражение. – Къде е баща ми?… Татко! Татко!
Ра’маен зашлеви малката с добре премерен удар през устата. Това я накара да седне обратно на земята, да млъкне и да я зяпне с изражение, замръзнало някъде между страха и неверието. Едва ли някой досега бе удрял шамар на принцеса Елания Ерхнат, дъщерята на цар Еурос.
– Млъкни! – изсъска Ра’маен и се надвеси заплашително над нея. – Искаш да привлечеш вниманието на всички д’амни от близката околност ли?
Очите на Елания се ококориха, лицето ѝ пребледня и тя се огледа уплашено. Твърдението на Ра’маен едва ли съдържаше кой знае каква истина. Този свят бе обречен и последните легиони на Хаоса по всяка вероятност вече бяха напуснали тези земи в търсене на нови завоевания. Но малко допълнителен страх у момичето нямаше да навреди. Ако не друго, то поне щеше да го накара да ѝ се подчинява.
– Къде е баща ми? – попита Елания и въпреки че гласът ѝ трепереше, тонът ѝ носеше подобаващите за една принцеса арогантност и неоспоримо очакване да получи отговор.
– Цар Еурос Ерхнат е мъртъв, а злощастната му съдба бе споделена от цялото население на Ерхнатор. Като изключим теб самата, разбира се.
Лицето на Елания пребледня при тези думи.
– Не… не… – прошепна тя. – Лъжеш! – извика и скочи на крака. – Защо говориш така?!
В отговор Ра’маен насочи показалеца си, увенчан с остър аленочервен нокът, към настъпващата вълна на Хаоса. Последната видима кула на легендарния град се рушеше болезнено бавно и малко по малко изчезваше в бушуващата черна маса. Образът подчерта жеста ѝ по особено подходящ начин и направи всякакви думи излишни. Елания се свлече на колене.
– О, татко… – прошепна тя и започна да свива конвулсивно юмруци около снопове от гъстата трева, която пое жадно сълзите ѝ.
– Трябва да ми бъдеш благодарна, Елания – заяви Ра’маен и в гласа ѝ се прокрадна част от раздразнението, което изпитваше. Толкова много труд, за да измъкне принцесата от челюстите на Хаоса, а сега това! – Ако не бях аз, сега щеше да си част от онази черна гадост. Повярвай ми, това не е съдба, която би пожелала за себе си.
– Коя си ти? – попита момичето и вдигна мокрите си очи към бялата и безлична маска на похитителката си. – Как смееш да ми причиняваш това?
– Неблагодарна хлапачка! – изсъска Ра’маен, загубила всякакво търпение, но не си направи труда да я зашлеви отново. – Аз съм Ра’маен от Безсмъртните, Алената кралица на Ерод’Сарахоос, тринадесета по ред в Елиан’каррас. – Тринадесета, но не задълго. – Постарай се да запомниш това, когато говориш с мен за в бъдеще, или ще ти изтръгна нахалния език!
Момичето се сви пред яростта в думите ѝ и сълзите му продължиха да се стичат свободно по бузите, но то все пак намери кураж да попита:
– Какво… Какво възнамеряваш да правиш с мен?
– О, не е ли очевидно? – отвърна Ра’маен, гласът ѝ бе натежал от сарказъм. – Реших да те спася от ненавременна и изключително ужасна кончина.
– Защо?
Да, принцесата щеше да свърши перфектна работа. Силен дух в силно тяло – точно комбинацията, от която Ра’маен имаше нужда. Освен това Елания бе красиво момиче и щеше да се превърне в красива жена. Допълнително предимство, макар и незадължително за нейните цели, но пък Ра’маен обичаше красивите неща. Настроението ѝ моментално се подобри.
– Може би защото съм много добра – изкикоти се Ра’маен, след което добави със съкрушителен тон: – Ще ми дължиш услуга, Елания Ерхнат, и един ден, когато остарееш и започнеш да си мислиш, че всичко това е било някакъв кошмарен сън, аз ще си я поискам. Други въпроси?
Момичето поклати нямо глава, очевидно шокирано от директния отговор на Ра’маен. И по-добре, сега не бе най-подходящото време за въпроси. Къде ли се бавеше проклетият д’амнос? Времето на този свят изтичаше, а друга подобна възможност можеше да не се отвори скоро…
Сякаш в резултат на мислите ѝ в далечния край на поляната реалността се разкъса като изтънял от времето плат и през дупката се показа същата гърчеща се чернилка, от която бе съставена настъпващата вълна от Хаос. Какофонията от звуци, която досега бе звучала само в далечината, изведнъж нахлу на малката поляна със зверска сила и накара Елания да изпищи от ужас. Дори самата Ра’маен настръхна, макар и само като физическа реакция към неестествената природа на Хаоса. Остра миризма на пушек, разложение и овъглено месо изпълни поляната. Сиво-черната маса набъбна заплашително от дупката в пространството, сякаш всеки момент щеше да се изсипе като разтопен катран и да погълне всичко по пътя си. Вместо това от вътрешността ѝ пристъпи висока фигура, облечена в странна и непозната броня. Елания изпищя отново, но нито новодошлият, нито Ра’маен ѝ обърнаха внимание. И двамата бяха прекалено заети да наблюдават съсредоточено другия.
Мъжът бе висок и въпреки че днес бронята, страховита и обсипана с остри ръбове, покриваше плътно цялото му тяло и оставяше открита единствено главата, Ра’маен знаеше от преди, че бе със здраво, но елегантно телосложение – все качества, които Ра’маен обожаваше. С тях обаче приликите с човешко същество свършваха. Огненочервената и буйна коса, която стигаше под раменете му, изглеждаше неестествено жилава и дебела, и сякаш се движеше по своя воля. Лицето представляваше неясна и постоянно променяща се маска, съставена сякаш от плътна мъгла и играещи сенки. В него единствено очите, изцяло сини и пронизващи със своите малки бели зеници, оставаха непроменени. И до ден днешен Ра’маен не бе сигурна дали това бе истинската същност на д’амноса, или особено ефектна Магия от Хаоса. Но при предишните им срещи, когато той бе носил дрехи, по-подходящи за вечерен бал, отколкото за бойно поле, откритите части на тялото му бяха изглеждали по сходен на лицето начин. Ра’маен намираше това за много интригуващо и загадъчно, и бе решила твърдо да разбере повече. Но д’амносът бе закъснял за срещата си с нея и тя нямаше намерение да остави това неизказано.
– О, и ако това не е дългоочакваният лорд Куор-Адамарант – заяви Ра’маен с престорено вълнение, след което добави с отрова в думите: – Да се бяхте забавили още малко, и това място щеше да престане да съществува!
– Лейди Ра’маен – отвърна той с равен, безчувствен глас и се поклони. Въпреки бронята му поклонът някак успя да се получи галантен. – Винаги е такова удоволствие да ви срещна в добро настроение.
Ра’маен изсумтя в отговор. Мъже! Предсказуеми до полуда, без значение, дали бяха от Ниамару или Хаоса.
– О, нима!
– Разбира се. – Той наклони глава, а дупката в реалността зад него се затвори като излекувана по чудо смъртна рана. – Виждам, че сте намерили съсъд за нашите цели.
При тези думи лорд Куор се приближи към момичето, което следеше с ококорени очи диалога им от своето място върху тревата. Елания опита да се отдалечи, като пълзеше трескаво назад, но той най-безцеремонно я вдигна високо във въздуха и я заоглежда, все едно беше пиле за продан. Тя успя да извика веднъж от болка и страх, но когато очите ѝ срещнаха тези на д’амноса, всякаква мисъл за съпротива изчезна и тялото ѝ се отпусна като парцалена кукла.
За Ра’маен сцената бе любопитна и можеше да разкрие нови черти от характера му, но тя със сигурност нямаше намерение да толерира подобно отношение към принцесата. Все пак ѝ бе струвало значителни усилия да я измъкне невредима от зорките стражи на баща ѝ, а след това и през абсолютния хаос във вече заличения град.
– Внимавайте да не я нараните с непохватните си движения и острата си броня! – каза тя, без да крие неприязънта в тона си. – Ще ни трябва непокътната!
– Както кажете, лейди Ра’маен – съгласи се веднага той и пусна Елания обратно на земята.
Момичето изскимтя и побърза да се отдръпне на десетина крачки от него, но и на също толкова разстояние от самата Ра’маен.
„Неблагодарна хлапачка!“, помисли си тя. „Ще трябва да я науча на някои обноски, преди да я оставя да се среща с нови хора.“
Ра’маен се приближи към Елания и препречи всякакви пътеки за бягство. Последното нещо, което им трябваше сега, бе да я гонят из околните хълмове.
– Успяхте ли да набавите и другия необходим компонент? – попита лорд Куор.
Дали бе успяла? И още как! Тя се усмихна триумфално, измъкна от джоба на дрехата си малка кристална сфера и я остави да се търколи в средата на отворената ѝ длан. В центъра на кълбото пулсираше ярка пурпурна светлина, почти като в ритъма на живо сърце.
– О, разбира се! – Тя допусна част от самодоволството, което изпитваше, да се промъкне в гласа ѝ. – Трябва да отбележа, лорд Куор, че Магията на ор’даина се оказа далеч по-ефективна, отколкото очаквах.
– Работих почти цял цикъл върху тази уникална махитех, лейди Ра’маен. – В безизразния му глас липсваше всякаква следа от хвалба или тщеславие. Д’амносът просто съобщаваше факт. – Би било изненадващо за мен, ако бяхте съобщили за различен резултат.
Ра’маен стисна зъби и острите им като игли върхове изскърцаха зад маската. Д’амносът бе подминал комплимента ѝ, все едно не означаваше нищо. За какъв се мислеше този проклет, арогантен… мъж?!
– А къде е вашата част от договорената подготовка? – изплю тя през зъби, все едно го обвиняваше.
– Тук – отвърна той, абсолютно незасегнат от тона ѝ, при което насочи острия връх на металната ръкавица към себе си. – За катализатор ще използвам собствената си сила.
– Това е… неочаквано – за момент Ра’маен бе неспособна да отговори подобаващо. Решението му беше напълно неочаквано и до голяма степен обезпокоително. Тя не бе помислила за подобен ход от негова страна най-вече заради значителния риск, който съпътстваше това, което се готвеха да направят. Каква подмолна игра играеше д’амносът? Какво очакваше да постигне? Нима се опитваше да придобие надмощие над нея върху резултата от експеримента? Най-лошото от всичко беше, че Ра’маен бе поставена пред свършен факт. Разбира се, тя все още можеше да зареже всичко и да си тръгне заедно с ор’даина, който сам по себе си бе значителна придобивка… Но това означаваше да се откаже от своите планове. Ра’маен ненавиждаше, когато плановете ѝ се проваляха, а още повече когато партньорите ѝ я надхитряваха. Проклет, потаен, измамен д’амнос! – И защо решихте да рискувате безсмъртието си, лорд Куор?
Той сви рамене и се приближи към изсъхналото дърво.
– От скука, лейди Ра’маен – заяви той, обърнат с гръб. – И може би малко любопитство.
Скука и любопитство, колкото Ра’маен разполагаше с лицето си! Прекрасното ѝ, бедно, погубено лице… Мисълта, неканена, само я разгневи допълнително. А наглият д’амнос се опитваше да я лъже по толкова обидно явен начин! Струваше ѝ огромно усилие да задържи внезапно пламналата си сила под контрол, само и само да не отдели плътта от костите на нещастника и да се окъпе в кръвта му… ако изобщо имаше подобни неща в тялото му. Е, тази броня, колкото и декоративен вид да имаше, трябваше да предпазва нещо важно.
– Не ми звучи като особено убедителна причина – захапа го тя, а очите ѝ сякаш дълбаеха дълбоки, кървави дупки в гърба му.
– Това съм аз, лейди Ра’маен, потомък на Моритан – заяви лорд Куор и разпери театрално ръце, но с все същия равен, безчувствен тон. Той се обърна и я погледна с пронизващите си немигащи очи. – Все още имате избор – или продължаваме с ритуала сега, или всеки от нас поема по своя път.
Ра’маен беше в по-неизгодната позиция от двамата и го осъзнаваше добре. Бе твърде късно да създава нов, изцяло свой ор’даин, а и не бе никак сигурна, че желаеше да поеме такъв риск. Проклет, коварен д’амнос! Инстинктите ѝ крещяха да го разкъса на място, а гордостта – да зареже цялата работа и да се махне. Но желанието ѝ да завърши процеса и да види резултата от дългите им усилия, надделя над всичко останало. Не, тя нямаше да се откаже сега, когато бе толкова близо до успеха. А колкото до тайните планове на Куор-Адамарант… Тя се усмихна зад маската. Играта между двамата тепърва започваше и щеше да става все по-интересна.
– О, много добре, лорд Куор! – каза Ра’маен и се постара да звучи, сякаш ѝ бе все едно. Но все пак реши да отправи и едно предупреждение. – Правете, каквото сте решили, но ви съветвам едно: не се превръщайте в пречка за моите планове. Да започваме!
Той само кимна в отговор и се обърна към Елания.
– Ела тук, човешко дете! – заповяда д’амносът, но момичето поклати глава в ням ужас и опита да се отдалечи от тях, като пълзеше на заден ход. Той го наблюдава още няколко мига, след което махна небрежно с ръка и Елания се строполи в несвяст върху тревата, без да издаде нито звук. – Не е необходимо да е в съзнание за процеса.
– Както желаете. – Ра’маен вдигна вежда, но не издаде изненадата си.
Нима това бе някаква форма на състрадание? Не, не бе възможно. Дори д’амните да бяха способни на подобни чувства, те едва ли биха били насочени към човешките същества. Един поглед към стената от Хаос, която само преди минути бе погълнала последния оцелял град в този свят, беше достатъчен, за да разсее подобни мисли. По всяка вероятност д’амносът искаше да си спести допълнителни затруднения.
– Ще започваме ли вече?
– Да – той кимна, събра длани пред лицето си и затвори очи – дали в молитва, или в подготовка на заклинанието, Ра’маен не можеше да каже.
След минута д’амносът започна да отдалечава дланите си милиметър по милиметър. Между тях започна да се оформя нещо странно и Ра’маен съсредоточи погледа си там, нетърпелива да види и научи повече. Нещото, което първоначално приличаше на черна точка, започна да нараства с отдалечаването на дланите и да придобива вид на миниатюрна звезда – ако звездите можеха да излъчват мрак вместо светлина. Обзета от любопитство, тя се приближи с няколко крачки и разтвори магическите си сетива в опит да разбере какво точно правеше той. Беше Магия на Хаоса – дотолкова Ра’маен можеше да познае. Някои от шарките изглеждаха бегло познати, но това бе всичко. Магията на Хаоса беше чужда и неестествена за Ет’елианите, както цветовете бяха за сляп по рождение човек. Колкото и да се опитваше, Ра’маен никога нямаше да може да я разбере или използва.
Промяна в черната звезда върна вниманието ѝ върху заклинанието на д’амноса. В нейния център бе започнала да се оформя малка тъмно червена сърцевина. Тя сякаш мърдаше и се въртеше напълно независимо от пулсирането на мрачната си обвивка и Ра’маен намираше това движение за пленително.
Най-неочаквано последва ярък проблясък, съпроводен от тих пукот, и когато очите на Ра’маен си възвърнаха способността да виждат, в ръцете на д’амноса се бе появила малка и черна като безлунна нощ сфера. Подобно на ор’даина, който тя държеше в лявата си длан, в центъра на черното кълбо пулсираше миниатюрна пурпурна светлинка. Ра’маен погледна д’амноса с нещо средно между възхищение и неприязън – и двете породени от току-що отминалата демонстрация на мощ. Тя знаеше от собствен опит колко ужасно болезнен бе процесът, през който той току-що беше преминал. За своята част самата Ра’маен бе използвала катализатор. И с право – чуждата душа, която тя бе пленила за ритуала, бе напълно унищожена в процеса. Дори така агонията бе почти непоносима. А сега пред очите ѝ лорд Куор не само успя да отдели частица от собствената си душа без външен катализатор, но даже не трепна. За момент Ра’маен си припомни преживяното и неволно потрепери. Някъде дълбоко в себе си, където незнайно как все още оцеляваше частица от човешката ѝ същност, тя изпита боязън и благоговение пред способностите на д’амноса. Това, което Куор-Адамарант бе създал… Е, неслучайно той бе известен като един от най-страховитите Господари на Хаоса в ордите на Моритан.
Очите им се срещнаха.
– Ето и моя принос за общата ни цел, лейди Ра’маен – гласът му бе по-слаб от преди, лицето му бе потъмняло значително и бе придобило особен синкав оттенък.
Тя се запита доколко ли заклинанието бе изтощило д’амноса. Може би ако се избавеше от него сега, когато бе толкова слаб… Но не, процесът още не беше приключил и тя имаше нужда от помощта му. Освен това Ра’маен не обичаше да премахва най-перспективните си опоненти, когато те не можеха да ѝ предложат добро предизвикателство. В това нямаше нищо забавно или удовлетворяващо. Трофеите трябваше да значат нещо.
– Виждам, лорд Куор – заяви тя и се усмихна ледено, като остави студа да пропие следващите ѝ думи. – Готов ли сте за следващата стъпка, или да изчакам да съберете сили?
– Нямам нужда от почивка, лейди Ра’маен – отвърна той веднага.
Поради липсата на емоция в гласа му, както и на нещо поне донякъде близко до изражение върху лицето му, Ра’маен изпитваше неимоверни трудности да разгадае мислите и чувствата на д’амноса – нещо, което обикновено ѝ се отдаваше без особени проблеми при човешките същества, а и при представителите на собствената ѝ раса. Тя намираше това за едновременно вбесяващо и изключително интригуващо. Може би, след като приключеха с неотложната работа, двамата щяха да се отдадат на други интересни занимания?
– Да продължаваме тогава! – махна с ръка тя и се приближи към изпадналата в несвяст Елания.
Д’амносът я последва и двамата застанаха един срещу друг от двете страни на момичето. В протегнатите им ръце, проблясвайки като живи, се намираха двете кристални сфери – едната прозрачна като току-що проронена сълза, а другата черна като капка катран. Не за първи път от началото на това начинание Ра’маен почувства истинско вълнение, примесено с известна доза несигурност. Двамата се готвеха да опитат нещо уникално; нещо, което никога преди не е било правено или дори обмисляно в такива детайли. Подготовката за ритуала бе отнела повече от един цикъл – време, което се равняваше на десетки стандартни човешки животи. И ето че най-после моментът да задвижат всичко това, бе настъпил.
Ра’маен кимна на д’амноса, за да му покаже, че е готова, след което разгъна своя т’иар в цялото му величие. Пипалата от бледо розова енергия, изпъстрени с алени шарки, обгърнаха и тримата като огромен ефимерен плащ. От устата ѝ се посипаха думите на първата част от ритуала за сплитане на душите. Мигновено Елементите започнаха да оформят около нея първите деликатни шарки на заклинанието. Едновременно с нея Куор-Адамарант започна да изплита своята – произлизаща от Моритан – Магия. Гласовете им скоро се смесиха в необичаен за родните им езици синхрон. А синхронът в случая бе от огромно значение. Това се бе оказало една от най-големите трудности при композирането на отделните фрагменти на заклинанието… Но всичко това лежеше в миналото, напомни си Ра’маен и върна цялото си внимание обратно върху своята част. Концентрацията бе не по-малко важна и тя игнорира напълно изтичащото време на света около себе си, приближаващата стена от бушуващ Хаос и подмолните пипала на умората, които започнаха да се прокрадват в нея с напредването на ритуала.
Двете сфери се вдигнаха от дланите на своите притежатели и започнаха да набъбват като сапунени мехури. Сърцевините им запулсираха все по-бясно и накрая забушуваха с невиждана сила – ням протест срещу това, което се случваше с тях. Ра’маен усещаше нарастващата съпротива на белия ор’даин и влагаше все повече и повече от своята воля, за да го задържи под контрол. Бе трудно, ужасно трудно. Отключената му сила бе неимоверна и за един кратък миг на съмнение Ра’маен се запита дали това, което създаваха, нямаше да бъде прекалено могъщо, за да бъде контролирано. Но вече бе твърде късно за подобни колебания. Веднъж започнат, ритуалът не можеше да бъде прекъснат безопасно. Тя трябваше да издържи до самия край… или рискуваше да изгори собствената си сила, потънала толкова надълбоко в преплетените шарки на напълно чуждите една на друга Магии.
Двата ор’даина вече бяха нараснали до размерите на човешки глави, а обвивките им бяха изтънели до своя предел. Милиметър по милиметър двете сфери започнаха да се придвижват една към друга, постепенно заемаха едно и също място в пространството и времето. Скоро, много скоро. Ра’маен се стегна в очакване на неизбежното и тъкмо навреме – приключили своето сливане, сферите престанаха да съществуват и бушуващите в тях стихии изведнъж се оказаха на свобода. Дори подготвена, тя се олюля пред суровата мощ, която се стовари върху нея. Всяка капчица воля, която Ра’маен успя да изстиска от себе си, бе хвърлена в усилието да задържи под контрол своята половина, докато мрежата на заклинанието успя да улови освободената енергия и да я оформи за техните цели. Резултатът бе едновременно красив и ужасяващ – чуждите една на друга сили се бореха яростно една с друга, преплетени в изключително сложни шарки, слой върху слой върху слой и така до безкрайност. Това бе може би най-критичният момент в ритуала и Ра’маен усети как напрежението и страхът ѝ нарастват. Една-единствена грешка в изплитането на Магията, един-единствен дефект в шарките и цялата невъобразимо сложна конструкция щеше да се разплете. Последствията от това биха били непредсказуеми.
Но никой от двамата не бе допуснал грешка и заклинанието устоя. Ра’маен издиша несъзнателно задържания въздух и срещна погледа на д’амноса. Сините му очи блестяха и ако под белезникавата мъгла на лицето му имаше уста, то тя със сигурност бе извита в широка усмивка. С това краткият момент на отдих и споделен триумф изтече и двамата се вторачиха в пулсиращата Магия. Двата ор’даина се материализираха обратно и плавно се върнаха в ръцете на своите собственици, но пулсиращата сила в тях бе видимо отслабнала.
Оставаше последната част от ритуала.
Думите им зазвучаха отново и плетеницата от енергия започна да се разгъва като някаква странна змия. Свободният край се стрелна надолу и се гмурна ниско в корема на все още спящата Елания. Притокът на сила бе токова мощен, че тялото ѝ се изпъна като развита пружина и се вдигна на около метър над земята. Но дори сега Магията на д’амноса успя да задържи момичето в безсъзнание. Шарките продължиха да се разгъват и една след друга да потъват безследно в нея, докато най-накрая отвън не остана нищо. Ра’маен и Куор завършиха заклинанието в съвършен синхрон и освободено от притока на енергия, тялото на Елания падна обратно върху тревата. Момичето със сигурност щеше да има синини, когато се събуди. Но това беше без значение. Ритуалът бе приключил успешно!
– Поздравления, лорд Куор – каза Ра’маен и остана неприятно изненадана от умората в собствения си глас. – Това е прекрасно свършена работа.
– Както и от ваша страна, лейди Ра’маен – отвърна той с глас, не много по-силен от шепот.
Д’амносът клекна и положи длан върху корема на Елания. Дори насън тя се размърда под допира му, сякаш искаше да отърси полазило я насекомо.
– Момичето е добре и Магията е на мястото си – заяви той след минута и се изправи. – Както планирахме, първородното ѝ дете ще носи в себе си силите на нашите два полюса. Къде възнамерявате да я скриете дотогава?
За момент Ра’маен изпита изкушението да го излъже. Но той щеше да разкрие лъжата ѝ много скоро, а и тя все още не бе съвсем сигурна докъде се простираха собствените ѝ планове за д’амноса.
– В Анаранд’арис – отговори тя на въпроса му.
– Анаранд’арис! – изрече той така, сякаш думата бе проклятие.
И нищо чудно. Анаранд’арис беше единственият свят, който някога бе успял да се измъкне от лапите на Моритан. Едва ли съществуваше жив обитател на Хаоса, който да произнася това име по по-различен начин.
– О, да – отвърна тя ехидно. – Това е единственият свят, който остава завинаги извън досега на Хаоса. А вие сам знаете какво би се случило с момичето, ако Моритан някога научи за него и за това, което то носи в себе си… Освен това Илириен, Анестион и цялата тяхна пасмина нямат причина да се връщат там, което е допълнително предимство за нашите цели. Те не биха били по-малко крайни от вашия Господар, когато става въпрос за нещо подобно.
Той не отговори, но очевидно бе обмислил идеята ѝ, защото в крайна сметка кимна в знак на съгласие. Ра’маен можеше да види, че планът ѝ никак не му се нравеше. Ограниченията за Моритан важаха изцяло и за неговото прокълнато потомство. Това означаваше, че след днешния ден Куор-Адамарант нямаше да има никаква възможност да достигне Елания. Освен ако Опорите на Анаранд’арис не се сгромолясаха, но много по-вероятно беше напредващата стена от Хаос да тръгне на обратно и да изплюе невредим целия този свят. Ра’маен се усмихна зад маската, доволна от резултатите до този момент. Независимо от тайните планове на д’амноса, момичето оставаше под неин контрол сега и завинаги.
– След като нямате възражения, лорд Куор, за нас е крайно време да напуснем вашата чудесна компания – заяви Ра’маен с цел да го подразни, и вдигна отпуснатото тяло на Елания под мишница. Щеше да се погрижи за нея по-късно, когато бяха надалеч от тук и в безопасност.
– Оставям я на вашите грижи, лейди Ра’маен – той вдигна ръка, за да я възпре. – Но това съвсем не означава, че възнамерявам да бъда в неведение. Искам думата ви, че ще получавам подробни сведения за нейното развитие и резултата от нашия експеримент. Изречете Клетва или момичето няма да напусне този свят.
Искането му бе продиктувано от отчаяние и Ра’маен го знаеше, но въпреки това думите му разпалиха яростта ѝ. Клетва?! За какъв се мислеше този нагъл, нещастен д’амнос!
– Моите права над нея са точно толкова, колкото и вашите – продължи той, усетил настроението ѝ. – Напълно наясно съм, че веднъж попадне ли в Анаранд’арис, момичето остава извън моя досег. Не искам много от вас, само редовна и подробна информация за всичко, свързано с нея. Изречете Клетва и ще ви оставя да продължите.
Той беше прав, разбира се, но въпреки това Ра’маен се чувстваше, все едно бе надхитрена от д’амноса за пореден път. Клетвата ѝ на Ет’елиан бе единственият начин, чрез който Куор-Адамарант можеше да бъде сигурен, че тя щеше да спази обещанието си. Ра’маен бе изричала Клетва само два пъти в дългия си живот и до ден днешен съжаляваше за това. Третият път със сигурност нямаше да бъде по-различен. Тя се зачуди не на шега дали все пак да не нападне д’амноса и да опита да се измъкне с момичето. Бе изтощена от употребата на толкова много Магия, но същото важеше и за него, а преди това бе създал и ор’даин от собствената си душа. По всяка вероятност щеше да го надвие… Но стената от Хаос се бе приближила опасно близо, докато те бяха заети с изпълнението на ритуала. Времето на този свят почти бе свършило, а една схватка между същества с техните сили би продължила прекалено дълго. Струваше ли Елания Ерхнат и това, което се намираше сега в нея, колкото една ненарушима Клетва? Най-противното от всичко бе, че отговорът на този въпрос лежеше в обозримото, но все още обгърнато в мъгла бъдеще. Ра’маен нямаше друг избор, освен да продължи да играе тази игра на сляпо.
– О, много добре – заяви тя, но се постара отровата в гласа ѝ да прозвучи ясно. Въпреки това ѝ струваше огромно усилие да изрече следващите думи на глас. – Аз, Ра’маен от Ет’елианите, полагам тази Клетва в сърцевината на Ниамару: Ще споделям с вас, лорд Куор-Адамарант, в разумно кратки срокове и също при поискване от ваша страна цялата истинна и подробна информация относно Елания Ерхнат и нейното потомството.
С последната дума Ра’маен усети как Клетвата потъва дълбоко в нея, пуска корени като някакъв отвратителен неунищожим паразит. Внезапно ѝ се прииска да повърне.
– Благодаря ви, лейди Ра’маен. – Д’амносът склони глава, сякаш изобщо не осъзнаваше колко много ѝ бе струвало това. Проклет идиот! – Момичето ще се събуди само след известно време. Но за вас е наложително да тръгвате. – Той погледна към ревящата и бушуваща стихия на по-малко от километър от тяхното закътано място на края на света. – Този свят много скоро ще стане едно цяло с Великия Хаос.
Ра’маен го изгледа убийствено. Имаше неговото височайше позволение да напусне, така ли? Проклет мъглокож променящ се плужек.
– Знаете как да се свържете с мен, лорд Куор – заяви тя през стиснати зъби и без повече да го погледне, се отправи към невидимата за окото ивица, където светът неусетно свършваше и започваше територията на Ципата.
Пътят до Анаранд’арис щеше да бъде дълъг и труден най-вече заради момичето. Ра’маен мразеше да пътува в тяло между световете, но в случая се налагаше. Перспективата да пресече множество Ципи на крак, мъкнейки със себе си принцесата, не допринасяше особено за подобряване на настроението ѝ. Добре поне че засега Елания оставаше в безсъзнание и не ѝ се налагаше да се занимава с нея.
Решена да измине колкото може повече разстояние, преди повереницата ѝ да се събуди, Ра’маен се затича към края на света.